Типовият ден на българското слънце: от нула до пет гигавата и обратно

Кривата на слънчевото производство в един български летен ден стана най-четеният стратегически документ на сектора: в камбановидната ѝ форма стоят всички победи и всички болки на системата.

Изкачването. Между 6 и 10 сутринта — положителната рампа: хиляди инсталации — от покривите на София до полетата на Тракия — влизат в производство в координация, която никой не дирижира. Рампата е мека и предвидима; диспечерският център я обича.

Платото на пладнето. Между 11 и 15 — царството на слънцето: мигновени върхове над 5100 MW — повече от двойно двата ядрени блока заедно — и, в съвършените дни, пълно покриване на моментното потребление: премиерата от май, повторена после като рутина. Тук живеят и сенките: нулевите или отрицателни цени и диспечерските разпореждания за орязване, отрязали тази година над тераватчас.

Вечерният срив. Между 18 и 20 — фаталната камбанка: пет гигавата се изпаряват за стотина минути, точно когато страната пали лампите и котлоните. Отрицателната рампа е звездният час на останалата система — атомът, немигнал цял ден, „Чаира” на турбинен режим, литиевите контейнери, изливащи глътнатото по обед, гръцкият допълващ внос.

Политиките, писани от кривата. Всеки сегмент диктува дневния си ред: платото иска ново обедно търсене и съхранение; вечерната рампа иска гъвкава мощност и балансиращи пазари, отворени за батериите; а общата амплитуда иска мрежата, която ЕСО тепърва излива. Камбаната ще се разширява с всеки инсталиран гигават; системата, която се научи да я танцува днес, печели десетилетието.

Производството по източници, в реално време, на страницата на страната.