„Марица-изток” между мораториума и пазара: администрираната агония на българските въглища

Има два календара за българските въглища: политическият, вечно отлаган, и борсовият, който не чака никого. Разстоянието между тях се мери в счетоводни загуби и във все по-редки работни дни.

Фактическото положение. „КонтурГлобал Марица-изток 3” — частният играч на комплекса — стигна дотам да пали само 3–4 дни в месеца: при обедните цени, доминирани от слънцето, и при разходите за емисионни квоти всеки допълнителен час е чиста загуба. „Марица-изток 2”, държавният колос, отчете за девет месеца загуби от 235,7 милиона лева — четири пъти повече от предходната година. Мините, оразмерени за потребление, което вече не съществува, копаят все повече за депа, не за котли.

Политическият отговор. Държавата строи въглищен холдинг, който да поеме централите, мините, дълговете и — най-вече — заплатите на цял регион; депутатите размахваха мораториуми върху затварянията; официалният преходен план все пак пише черно на бяло: постепенно излизане от лигнитните въглища най-късно до 2038 г. А премиерът повтаря ритуалното уверение: „не затваряме тецове” — изречение, вярно само защото ги затваря пазарът.

Социалният възел. Десетки хиляди преки и косвени работни места в старозагорския басейн правят от всяко решение изборна операция. Европейските фондове за справедлив преход съществуват, но искат точно най-трудното политически: писменото признаване на крайната дата.

Какво липсва. Една достоверна пътна карта би превърнала агонията в преход: календари по централи, пакети по миньори, договорени заместващи мощности. Материалът съществува — от ZAHYR до батериите на Тракия; липсва само подписът под истината, която всички таблици вече знаят.

Въглищните преходи в Европа, в новинарския поток.