„Белене”, епизодът, в който реакторите вече не заминават за Украйна

Никой обект в европейската енергетика няма биографията на оборудването от „Белене”: поръчано по времето на съветски проект, платено след загубени международни арбитражи, съхранявано години в климатизирани хали — и оспорвано сега между два противоположни сценария на хиляда километра разстояние.

Какво се преобърна. Маршрутът изглеждаше решен: последователни парламентарни решения мандатираха правителствата да преговарят за продажба на „Енергоатом”, който искаше двата корпуса ВВЕР-1000 за довършване на блоковете в Хмелницки; Европейската комисия не виждаше пречки, цената се договаряше с удължавани срокове. Новата властова конфигурация обаче затвори досието: преговорите с Киев бяха официално спрени, а реториката се върна към „националното оползотворяване” — думата „Белене” се завръща в изявленията от върха, включително на премиера, като проект за възкресяване.

Аргументите на лагерите. Продавачите казваха: мъртвите пари стават ликвидност, украинският съюзник получава нужното, а България се отървава от скъп склад и от изкушението на втори ядрен строеж, нефинансируем редом с този в „Козлодуй”. Пазителите отговарят: активът е платен, сеизмично лицензираната площадка съществува, а растежът на търсенето — от батерии до евентуални дейта центрове — може да направи от „Белене” резервната опция на 2040-те.

Студената реалност. Втори голям ядрен проект, успореден на AP1000-те в „Козлодуй”, видимо надхвърля финансовия и институционалния капацитет на страната; без отложен „Козлодуй” или без малко вероятен външен инвеститор „Белене” остава каквото винаги е било: много скъп склад за политически опции.

Цената на нерешителността. Всяка година „нито продаваме, нито строим” значи платена поддръжка, ерозирала технологична стойност и лош сигнал към всеки сериозен партньор. Теленовелата има още сезони; сметката тече с всеки епизод.

Ядрените решения на региона, в новинарския поток.